“Дълги сенки” - незарасналите рани на човечеството

“Дълги сенки” е обявена за най-добра книга на 2001 г. от няколко авторитетни издания в САЩ, Великобритания и Канада. Тя е и в списъка на Literary Review за стоте най-важни книги на Канада за всички времена. Авторката й Ерна Парис е канадка, родена в еврейско семейство в Торонто. Може би именно еврейските й корени я провокират да започне проучване на националната памет в редица световни държави; да проследи кривата линия на конфликтността и нейното измерение в днешни дни. В резултат се ражда “Дълги сенки” – едно внушително произведение, събрало в себе си впечатленията и разсъжденията на авторката по някои от най-спорните и емоционално обременени исторически събития и тяхната проекция днес в съзнанието на хората.

Ерна Парис извежда проблема за борбата на нациите със собствената си неасимилирана история. В началото на ХХI век такава борба се води в съзнанието на народите от много страни. Авторката лично посещава и изследва някои от тях. Пътуванията й я отвеждат в Германия, която от края на Втората световна война до днешни дни е платила повече от 104 милиарда марки репарации на над 500 000 оцелели от Холокоста, но споменът за това смутно време още предизвиква болезнени реакции у гражданите й. Във Франция авторката се сблъсква със съзнателното фалшифициране на история та и митотворчеството – чрез показните процеси срещу Морис Папон и Клаус Барби французите започват да си дават сметка за действията на своите бащи и дядовци по време на Втората световна война и да развенчават митовете за всеобщата Съпротива, неучастието в престъпленията на нацизма и пасивната окупация.
Южна Африка отваря наново страниците от времето на апартейда и започва да се бори за признаване на човешките права. Ерна Парис проследява все още неизлекуваните рани от потисничеството на чернокожото население от страна на господстващата бяла раса в тази сложна и колоритна африканска държава.
Става дума и за Япония. Онази Япония от времето на Пърл Харбър, която записва в историята на човечеството една от най-зверските прояви на геноцид – клането в Нанкин през 1937 г., когато японските войници в продължение на седмица избиват и изнасилват около 300 000 китайци. Днешна Япония още няма ясна позиция по въпроса и подобно на Турция с арменския геноцид омаловажава фактите и бяга от поемането на отговорност за действията си по онова време.
Спомените за расовата нетърпимост и потисничеството са живи и в могъщите Съединени щати, където повече от 40 години след вдъхновяващата реч на Мартин Лутър Кинг пред мемориала на Линкълн, неговите призиви за равенство и диалог между черни и бели гният в тъмните улички на американските гета.

Оттласквайки се от конкретното, Ерна Парис се опитва да намери отговор и на множество глобални въпроси – кой определя какво е станало в миналото, трябва ли да трябва да бъдем отговорни за действията на своите предшественици, да се самобичуваме за минали събития или е по-лесно да ги погребем зад дебелите пластове на забравата?

Книгата ще ви срещне с интересни хора, чиито житейски истории заслужават внимание. Така например ще се запознаете с Мартин Борман – синът на онзи висш нацист, станал дясна ръка на Хитлер след авантюрата на Рудолф Хес и който носи името на печално известния си баща. Натоварен с това нелеко наследство, Мартин Борман става свещеник, но никога не успява да преодолее срама и неудобството от произхода си – толкова по-вълнуваща и показателна е срещата му с дъщерята на еврейка, оцеляла от Холокоста. Децата на убийците и убиваните се срещат, за да осветлят миналото и да си подадат ръка в бъдещето.
Ще видите американци, които все още говорят с неприкрита носталгия за времето на робството, когато техните дядовци са били богати земевладелци, разполагащи с живота на десетки чернокожи роби. Ще попаднете и в неразбираемия от никого свят на Балканите, където раните от конфликта в Босна още не са зараснали - имайки предвид и непосредствените събития, на които ставаме свидетели днес, книгата може да звучи особено актуално в тази си част.
“Този, който контролира настоящето, контролира и миналото. Този, който контролира миналото, контролира и бъдещето” – до пророческата мисъл на Джордж Оруел ни довежда и книгата на Ерна Парис “Дълги сенки”. Това са сенките на миналото, които, макар и затулени и прикрити, все още хвърлят мрак над възприятията и представите на съвременните поколения.

Официално опровержение на Стената

Официално комюнике на Стената: Във връзка с предната публикация, която безспорно е една долна инсинуация и грубо поругава принципите и идеалите на нашето съвременно общество, Стената публикува картината на художника И. Петров - Освобождение Софии. На нея ясно личи всенародната радост на целокупния български народ при посрещането на братската съветска армия-освободителка. Недопустимо и откровено фашистко е да се отрича дълбоко хуманния порив на братята-освободители и да се поставят под съмнение решенията на действащите народни представители, които винаги са служили на народа и само на народа. Противниковата провокация този път няма да успее! На наша страна са правдата и вярата в светлото бъдеще на милото ни отечество.

Да живее Стената! Да живее мирът! Да живее свободата на словото!

Те никога не ще се върнат

Стената се окървави отново. С една рана, която така и не успя да заздравее. Уж беше позасъхнала, вкоравена от времето, но едно събитие от близките дни отново я отвори и кръв бликна, та изцапа наглед чистичката ни стена. На 22 февруари тази година народните представители решиха, че комунистическите репресии в България са започнали на 12-и, а не на 9-и септември 1944 г. Депутатът Минчо Спасов от НДСВ напразно пръхтеше, че се извършва “историческа несправедливост” и че се поругава паметта на стотиците избити в трите дни между 09-12.09.1944 г. Нямаше кой да го чуе.

България е странна държава. Какво да се прави… Съдбата ни е такава. Остава въпросът какво ще обясним един ден на децата си. Как ще им разкажем за хората, избесени по дърветата, намушкани с ножове, пребити до смърт по площадите и във влажните мазета на полицията, чиито убийци всъщност не са убийци, защото каквото и да са вършили, са го вършили на девети, десети, не на тринадесети септември например. Как да отворим дума за учителите, свещениците, офицерите, интелектуалците – онези, които възпитаваха бъдещото поколение на родината; онези, които се уповаваха в бога през трудните времена; онези, които рискуваха живота си по бойните полета и окичили гърдите си с ордени за храброст…а после разстреляни, намушкани с кирка в гърдите, пребити от бой, с избодени очи и заровени някъде без кръст и без опело…

Всъщност народните представители имат отговор и на това. Отговорът е по комунистически прост: няма да отваряме дума. Ще си мълчим и ще се надяваме да не се интересуват от онова време. А ако случайно ни попитат нещо, ще отвърнем: Е-е-е, че то е било много отдавна, колко време е минало оттогава, е-хеее…

Много е тъжно, че не можем да се поучим от положителните примери на другите държави. Толкова тъжно, че чак навява усещане за безвремие, застиналост и едно вяло съществуване…вечно под крилото на някой. Не сме Полша, не сме Унгария, нито Естония. Не сме и Германия, която отхвърли заблудите на миналото. Нещо ни липсва. Нещо, което заровихме през онези мрачни дни заедно с труповете на убитите интелектуалци, офицери, църковни дейци. Това нещо потъна в черната пръст заедно с тях и днес напразно някои се опитват да го намерят. Напразно – все се намира цял полк старателно лъснати обувки от скъпа кожа да побутнат малко пръст и да го скрият от погледите.

Уви, никога не ще намерим помирение. Никога не ще получим прошка за делата си. Никога не ще се върнат убитите, но и никога няма да бъдат забравени убийците. Въпреки законите. И въпреки лъснатите обувки. Никога няма да изчезнат цветята пред мемориала на жертвите от комунизма – цветята, които сякаш стенат: “Никога повече!”

Последните часове на сръбско Косово

Броени часове остават до момента, в който Косово ще обяви независимост.  Очаква този следобед премиерът Хашим Тачи и президентът Сейдиу да провъзгласят официално отделянето на Косово от Сърбия, с което ще започне нова страница от балканската история. Една стена ще падне, за да се вдигне друга. Сърбия и Русия продължават да упорстват, а позицията на България е все така мъглива. Ние тук обичаме да си измиваме ръцете с големия брат ЕС, казвайки, че ще се съобразим с позицията на Съюза, но на всички е ясно, че нямаме никаква представа какво да предприемем. Ако се обявим за независимо Косово, Путин ще поклати одобрително глава, Сърбия ще протегне ръце за братска прегръдка, а големите братя САЩ и ЕС ще надигнат очи в недоумение. Ако пък се обявим за независимо Косово, каквато е западната позиция, ще си навлечем гнева на съседна страна, с която имаме стабилни икономически връзки. В тази сложна…типично балканска обстановка, ние предпочитаме да спим Ботевата политическа зима.

И да не мислим много-много за горещите събития само на сто километра от нас. По-удобно е да слушаме по всички медии за метеорологичната обстановка в страната,

отколкото за историческото събитие, на което… така и няма да станем свидетели, защото е по-важно да знаем къде колко сняг е наваляло.

Косово се отделя днес. Стени се вдигат…

Водачът и учителят

“Фюрерът и учителят на човечеството в борбата за мир, демокрация и социализъм” в Източна Германия само няколко години след самоубийството на онзи, другия фюрер, който пак се бореше за мир, демокрация и нещо като социализъм, ама не съвсем. Дали има някаква разлика? Каква е тя? Мустаците. Сигурен съм, че е в мустаците. Че дори и знамето зад “фюрера” е почти същото, надписът пък - съвсем. Един култ е заменен с друг, а Стената дори още не е издигната…

Чудя се дали не се е появило поне едно хлапе, което да каже, че този чичко от плаката е досущ като онзи отпреди няколко години…

“Трябваше да бомбардираме Аушвиц!”

Сантиментални нотки отвъд Стената!

Американският президент Джордж Буш посети мемориала на жертвите от Холокоста “Яд Вашем” в Ерусалим. Пременен с религиозна еврейска шапчица най-могъщият човек на планетата разгледа снимките, направени от американски разузнавателни самолети, които показват концлагера “Аушвиц” от птичи поглед. С видима загриженост Буш повиква държавния секретар Кондолиза Райс, за да попита поради каква причина САЩ не са бомбардирали лагера през войната, за да спрат масовите убийства. “Трябваше да бомбардираме Аушвиц!” - до това доста позакъсняло прозрение стигна американският президент, изправен срещу чудовищните снимки от геноцида над евреите.

Е, да. Трябваше. Най-малкото поне, за да представите една по-хуманна причина за включването на Америка във войната. Защото много хора тогава си мислеха, че го правите, за да спасите евреите. Трябваше. Най-малкото за да предотвратите смъртта на стотици хиляди хора – жени, мъже, деца, които излязоха през комините на най-голямата пещ за човешки тела, известна в историята на цивилизацията.

Трябваше. Но не го направихте. Защо? Странно наистина, но до днес никой не е успял да отговори на този въпрос. Едва ли и Кондолиза ти е отговорила, Джорджи! Може би защото спасението на невинни хора не е било сред приоритетите на вашата страна по това време? Или защото подобна акция не е била…как го наричахте… “стратегическа”?

Или просто защото не ви е пукало за няколко стотици хиляди евреи, след като дори бяхте затворили границите си за тях и не пускахте корабите им до американските пристанища. Те просто спасяваха живота си, не знаехте ли?

Трябваше. Както трябваше да се намесите, когато Съветският съюз заграби половин Европа през 1945 г. Както трябваше да се намесите, когато в Унгария умираха хора по площадите през 50-те. Както и във Чехия през 60-те.

Но, Джорджи, не се кахъри за чужди грешки и пропуски! Я се огледай – виж отново картата на света. Има толкова много места, които да бомбардирате!

Усмихни се, народе изпод Стената! Някой вече е осмислил грешките на своите предци. Макар и след 70 години.

Привет иззад Стената

Топли поздрави от нашата мила Стена! Тук е хубав, слънчев ден. Площадите греят, изпълнени с усмихнати хора, които се разхождат под слънчевите лъчи. Щастливи са. Тук всички са щастливи. Зад Стената не стават престъпления, никой не умира, никой не краде. Животът е прекрасен, свободата ликува, а бъдещето е по-светло отвсякога. 

Ако не повярвахте на горния текст, приветсвам ви с “Добре дошли!”. Зад Стената ще намерим място и за вас…